Ето кой трябваше да спечели Евровизията, ако това все още бе песенен, а не полит-извращенски конкурс

Ако трябваше да се изкажа пред Бундестага като момчето Коля.
Posted on May 13, 2024

Този текст е превод на Андрей Медведев и е публикуван на неговия сайт. Андрей Медведев, журналист от ВГТРК, водещ на програмата “Специален кореспондент”, на страницата си в социалната мрежа публикува своята версия на речта си в Бундестага, ако беше на мястото на ученика от Нов Уренгой Николай Десятниченко.

Уважаеми депутати. Днес видях чудо. Това чудо се нарича Германия. Вървях към вас и гледах красивите берлински улици, хората, прекрасните архитектурни паметници и сега стоя тук и ви гледам. И разбирам, че всичко това е чудо. Че всички сте родени и живеете в Германия. Защо мисля така? Защото като се има предвид това, което вашите войници направиха у нас, в окупираните територии, бойците на Червената армия имаха пълното морално право да унищожат целия германски народ. Оставянето на пепелище на мястото на Германия, руини и само текстове в учебници биха напомнили, че някога е имало такава държава. Вероятно не помните всички подробности за окупацията, но това не е необходимо. Само ще ви напомня какво са правили войниците на Вермахта и СС със съветските деца. Те ги застрелваха. Често пред погледите на родителите. Или обратното, първо застреляха татко и мама, а след това и децата.

Вашите войници са изнасилвали деца. Изгаряха ги живи. Изпращаха ги в концентрационни лагери. Където са им взималикръвта, за да направят серум за вашите войници. Децата ги мориха с гладн. Децата бяха оставени да бъдат нахапани до смърт от вашите немски овчарки. Децата бяха използвани като мишени. Децата биваха жестоко измъчвани само за забавление. Или ето ви два примера. Офицер от вермахта, на който едно бебе пречило да спи, го грабнал за крака и разбилглавата му в ъгъла на печката. Вашите пилоти бомбардираха ешелон на гара Личково, с който се опитаха да изведат деца в тила, а след това вашите въздушни асове преследваха уплашените деца, бягащи в голо поле и ги разстрелваха. Бяха убити две хиляди деца.

Само за това единствено нещо, което направихте с децата, повтарям, Червената Армия можеше да унищожи напълно Германия ведно с нейните жители. Тя имаше пълното морално право за това. Но не го направи. Съжалявам ли за това? Разбира се, че не. Прекланям се пред стоманената воля на моите предци, които намериха в себе си някакви невероятни сили, за да не станат същите животни, каквито бяха войниците на Вермахта.

На катарамите на германските войници пишеше “Бог е с нас”. Но те бяха плод на ада и донесоха ада на нашата земя. Войниците от Червената армия бяха комсомолци и комунисти, но съветските хора се оказаха много по-големи християни от жителите на просветена, религиозна Европа. И не започнаха да мъстят. Те съумяха да осъзнаят, че адът не може да бъде победен с друг ад. Не трябва да ни молите за прошка, защото вие лично не сте виновни за нищо. Не можете да отговаряте за своите деди и прадеди. А и само господ може да прощава. Но ще ви кажа честно – за мен германците завинаги ще останат чужд народ. Това не е, защото лично вие сте лоши. Това е защото в мен крещи болката на децата, изгорени от Вермахта. И ще трябва да приемете, че поне още моето поколение – за което споменът за войната е в наградите на дядо му, белезите от раните му, приятелите му от фронта – ще ви възприема по този начин. Какво ще се случи след това, не знам.

Може би след нас ще дойдат безпаметни люде, които ще забравят всичко. И ние самите имаме големи заслуги за това, много неща засрахме сами, но се надявам, че не всичко е загубено за Русия. Разбира се, че трябва да си сътрудничим. Руснаци и германци. Трябва да решаваме проблемите заедно. Борба с ИДИЛ и изграждане на газопроводи. Но ще трябва да приемете един факт: ние никога няма да се покаем за нашата велика война. И още повече за победата. И още повече пред вас. Във всеки случай, повтарям, моето поколение. Защото тогава спасихме не само себе си. Ние ви спасихме от вас самите. И дори не знам кое е по-важно”.

Андрей Медведев

Годината е 1836. Определеният като „патриарх на българските учители и книжовници” и един от първите ни просветители, Неофит Рилски създава ръчно изработен глобус на Земята. Използва го, за да преподава география или „землеописание” в Габрово и Копривщица. Някои от континентите са очертани много вярно – това са Северна Америка, Африка и Австралия. Други са представени с известни грешки. Дължината на меридианата е 73,6 см, на Екватора – 71,2 см, а на земната ос – 23,4 см. Мащабът му е приблизително 1:54 500 000. Интересно е, че на сравнително малкия глобус са нанесени и реки като Нил, Амазонка, Яндзъ, Хуанхъ, Волга, Дон, Об, Енисей, Лена, Индигирка, Мисисипи и Парана.
Кое е най-удивителното в цялата тази история? Не е точно глобусът. По това време по света отдавна е имало далеч по-точни и съвършени глобуси. Удивителен е поривът на Неофит Рилски да създаде подобно „помагало”, за да просвещава учениците си. Едва ли е случайно, че през 1838 г. Захари Зограф рисува Неофит Рилски (това е първият светски портрет у нас) като изобразява до него глобус.
Да помислим заедно. До Освобождението остават 42 години. Левски и Ботев още не са родени. Великият Раковски е едва на 15 години. България няма мореплаватели. Керваните на българските търговци тепърва ще започват да кръстосват огромната Османска империя. Първото светско училище – габровската Априловска гимназия е едва на 1 година, а ето, че един монах изработва глобус на Земята, за да покаже на учениците си колко голям и разнообразен е света.
Ако с историята на Паисий Хилендарски започва Възраждането на националния дух на българите, то с глобуса на Неофит Рилски и с неговите учебници (разбира се, и с „Рибния буквар” на Петър Берон) започва онзи поход на предците ни към образование и любознателност, който ще доведе в крайна сметка и до възкръсването на българската държавност. Защото без Априловската гимназия нямаше да има и Априлско въстание.
Всъщност, глобусът на Неофит Рилски не дава само познание. Той дава нещо далеч надхвърлящо границите на географията. Желанието да знаеш. Желанието да видиш какво има зад хоризонта. С други думи – желанието да си свободен. Нека помним.
Росен Петров

Отиват си онези, които съградиха България!

Почина доайенът на
българския балет проф. Петър Луканов. Дългогодишен солист, хореограф и педагог, той е създател на повече от 80 балетни постановки и автор на балетните фрагменти за някои от най-впечатляващите оперни продукции на сцените на българските театри.
Проф. Петър Луканов е роден през 1931 г. в село Брусарци, област Монтана.
Поклон пред паметта му!

"Значи, през 1892 г. един сприхав даскал по френски в Мъжката гимназия в Русе, Стоян Михайловски, пише стихотворение от четиринайсет куплета. Някакъв даскал, ще кажат някои неумни. Да, ама самият Стоян Михайловски!
През 1902 г. един ловешки даскал по музика има задача да напише химн за светите братя Кирил и Методий. Пак някакъв даскал, ще кажат ония! Да, ама Панайот Пипков! И даскалът има задача да напише химн! Кой им ги е правил на тия даскали програмите, не знам. Хубаво, ама даскал Панайот не намирал подходящ текст, явно, нямало е и кой чиновник да му го спусне отгоре. И все отлагал, та до девети май. А празникът - на единайсти! И на девети г-н Пипков забелязва, че един ученик, вместо да слуша урока, чете поезия. Пореден шок! ЧЕТЕ ПОЕЗИЯ! Представяте ли си, кое тогава се е считало за нарушение на учебната дисциплина? Защото, явно и за поезията си е имало време предвидено в плана учебен.
И тръгнал даскалът Панайот към ученика непослушен, но преди по най-консервативен начин да му издърпа ушаците, погледнал все пак какво чете тоз вагабонтин лиричен. И забравил за ушите. Взел стихосбирката и налудничав може би за учениците, затананикал си полунаум, полунаглас. И грабнал тебешира, и ноти започнал да пише. И така, тананикайки, пишейки и бришейки, сътворил шедьовър. И учениците на даскал Панайот от Ловеч запели химна, написан по стиховете на даскал Стоян от Русе до края на часа. На единайсти май хорът на училището го изпял пред гражданите на Ловеч. През 1902 година. А през 1903, това вече бил "Химнът на св. и св. Кирил и Методий" в пределите на Българското Царство. Панайот Пипков, даскал в Ловеч, роден в Пловдив, и Стоян Михайловски, роден в Елена, учил в Галатасарай, завършил право в Екс ан Прованс, даскал по френски в Русе, създават тази божествена песен. И тя става химн на славянската писменост и култура!
Сполай ви, даскали, от мъничките селски училища, до най-реномираните световни университети! Бъдете химнописци во веки веков! Боже, дай култура на България и съхрани я в бъднините!
Поклон пред светлоносците!".
Георги Проданов

На снимката е СУ "Христо Ботев" в Русе, наследник на Първа мъжка гимназия, където Стоян Михайловски пише текста на "Върви, народе възродени".

НА 12 МАЙ 1815 Г. Е РОДЕНА АНАСТАСИЯ ДИМИТРОВА - ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА УЧИТЕЛКА
👉Малко преди смъртта си, на 10.12.1896 г. монахиня Анна, каквото име приема Анастасия Димитрова при уединението си, се среща в Йерусалим със сътрудника на сп. "Илюстрация Светлина" И.Ю.* След трогателния им разговор, тя му предава единствената си портретна снимка и едно кратко писмо за своя живот и дейност, на които той "дава гласность, с надѢжда, че тѢ ще послужатъ на бѫдѫщия биографъ при описанието живота и дѢятелностьта й."
‼️ Обществеността в България веднага подема инициатива, след кончината й да бъде поставена нетленна мраморна плоча: ”НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА УЧИТЕЛКА АНАСТАСИЯ ДИМИТРОВА, ОТ БЛАГОДАРНИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД”. За жалост идеята остава нереализирана. В моя публикация през 2022 г. съживих спомена за тази забележителна възрожденска просветителка тук https://www.facebook.com/photo/?fbid=508848827258196&set=a.496111635198582
📌Днес, 209 години от рождението й, и 127 години след смъртта й, ще припомня отново тази история, защото всеки българин, който посещава свещения град Йерусалим, би трябвало да знае, че там почива първата българска учителка Анастасия Димитрова.
📖 В писмото монахиня Анна пиши за себе си:” Родена съмъ на 12-ий май въ 1815 год. въ Плевенъ. РодителитѢ ми Димитръ и ЦвѢта сѫ били хора бѣдни, но честни, любознателни и богобоязливи”. Когато малката Анастасия, първото тяхно чедо, станала на 7 годинки, майка й я завела да слугува на врачанския митрополит Агапий. Тихият й характер, скромността и светлият й ум са предразположили Евгения, майката на владиката до толкова, че тя я осиновила като дъщеря, каквато нямала. Завещала на сина си, пресвещенния Агапий, да я образова и подготви за учителка на българския народ. След 13 години слугуване, горещото желание на майката на Митрополита се изпълнило. Анастасия, на 20 години, била изпратена в Калоферовския девически манастир, където започнала да изучава старобългарския и гръцки език. Освен при сестрите от манастира, Анастасия се обучавала и от трима учители миряни, даскал Ботьо Петков, Райно Попович, Брайко х.Генович, които по препоръка на владиката й преподават, география, история, граматика и други науки. След 3-4 години приседяване в манастира, през което време благодетелката й умряла, тя се върнала в Плевен.
⚠️„За да се испълни обѣщанието и желанието на майка ми, ти ще станешъ учителка на женскитѣ дѣца тук”, казал й владиката Агапий, „защото тя много желаеше да види българско училище за момичетата, но нѣма животъ да види”, продължава в биогррафичните си бележки монахиня Анна.
ℹ️ През октомври 1840 г. се открива първото българско девическо училище в Плевен, с първата българска (мирска) учителка Анастасия Димитрова. За помещение служи една от килиите на църквата „Св. Николай”. Скоро след откриването, училището се пълни с ученички от града. Добрият ред, сладката реч и новите науки, които са се предавали, повдигнали репутацията му, която в скоро време се разпространила и в съседните градове. От Враца, Ловеч, Свищов и други градове скоро пристигнали ученички, които след 3 години обучение се пръснали в различни краища на България и почнали плодотворната си деятелност. Ученичката й Цвета Кръстинякова, веднага след напущане на училището заминава във Враца, където открива девическо училище, което в 1845 г. се посещава от 130 ученички. Друга ученичка, Мица Николчева заминава по покана на Сава Филаретов за София, трета, Парашкева Нейкова открива девическо училище в Ловеч, а четвърта Пелагия в Свищов…

‼️Така идеята, която смътно се е появила в главата на блаженопочиващата Евгения, в скоро време се схванала от целия български народ. Анастасия „следъ като употребила цѣли 12 години в образование на женския полъ, била повикана къмъ семейния животъ”. Скоропостигналото я нещастие – загубата на съпруга, „я повикало към нова деятелностъ”. Малкото познания, които добила за лекуване от покойния си мъж (лекар по име Михаил, дошъл от Гърция) й послужило като добро средство, „да помага на страдающитѣ бѣдни”. Със сладка дума, с добри съвети и рядко с медицински прахове, тя е избавила много бедни от преждевременна смърт. Инициаторка на много полезни предприятия за събуждане на заспалия дух на българина, съучастница във всички народополезни начинания в Плевен до преклонна възраст, тя оставя добър спомен между съгражданите си. След половин вековна деятелност в полза на рода си, на преклонна възраст се посвещава в служение на Бога. През 1894 г. напуска родния си град, като се заселва в Йерусалим, където живее и към края на 1896 г., забравена от всички, даже и от тези, за просветата, на които е употребила 50 години от живота си.
✝️Годината на смъртта й остава неизвестна, като се предполага, че е към края на 1897 г.
‼️ Идеята, подета да се увековечи делото на Анастасия Димитрова остава нереализирана. А колко би било хубаво, тази народна труженица да бъде почетена с паметна плоча в светите места в Йерусалим, там където е останал праха й, която да напомня за живота и делото й. Милиони поклонници от целия свят да прочетат за нея и България…
✍️текст: Лъчезар Филипов
................
* зад инициалите И.Ю. стои известния книжовник, журналист и общественик Юрдан Иванов Мирчев (18.02.1862, Прилеп - 12.03.1907,София).

Първата българска учителка Анастасия Димитрова

Първият български джобен калкулатор. "Елка 101" 1976 г.
На Световното изложение в Осака през 1970 г. българската Елка 42 печели златен медал.
Това е първият в Света калкулатор, който ползва интегрални схеми, които по-късно застават в основата на сегашните компютри, смартфон.
Японците са се "изтрепвали" да купуват нашите сметачни машини Елка, защото ние първи сме включили изчисление на %....Респект към Българската наука със златен медал.

Кой е този представителен мъж? Това е един от основателите на хирургията у нас – д-р Иван Карамихайлов, човек с удивителна съдба, чийто съзнателен живот преминава в служба на медицината и родината.
Роден в Шумен през 1866 г. в семейството на заможния търговец Михаил Янев Карамихайлов, той първо учи в елитния Робърт колеж в Цариград, а после завършва медицина и специализира хирургия във Виена. Той живее, учи и работи дълги години в столицата на тогавашната Австро-Унгария, там се запознава със студентка по музика и дъщеря на английски аристократ – Мери Слейд. Двамата сключват брак, а през 1907 година Иван Карамихайлов се завръща със семейството си в Княжество България. Той се установява в София, където закупува и превръща в клиника една от най-хубавите и прочути столични къщи, в която днес се намира Домът на архитекта.
През 1909 година става директор и водещ хирург в болница на Червения кръст, която е предшественик на днешния „Пирогов”, а по време на войните за национално обединение ръководи редица военни и фронтови полеви болници. Една от тях е предшественик на днешната Военномедицинска академия - ВМА. През целия период на фронтови сблъсъци на България, д-р Карамихайлов работи и оперира безвъзмездно, а съпругата му Мери и дъщерите му Райна и Елисавета (той има три деца, а Елисавета ще стане първата българка ядрен физик и първата жена професор и хабилитиран преподавател в Софийския университет) се трудят като санитарки.
Неуморната му и безкористна работа като лекар и хирург през войните и въобще цялата му дейност и поведение му спечелват уважението и любовта на хиляди пациенти. Ползва се с изключителен авторитет сред обществото и въпреки промените след 9 септември 1944 година, когато цялото му семейство е подложено на известни рестрикции, през 1956 година за 90-годишнината си Иван Карамихайлов получава тогавашното звание „Народен лекар”. Отива си от този свят на 95 години през топлия май на 1961 година.
Защо ви разказвам тази история? Защото, макар че е завършил престижни училища в чужбина, че е живял и работил в прекрасната Виена, че е бил женен за британска аристократка, че е притежавал частна клиника и огромна къща, д-р Иван Карамихайлов си остава завинаги част от своя народ и изпълва със смисъл определението „народен лекар”. Народен лекар и аристократ на духа. Без кавички. Нека помним.
Росен Петров