Булат Окуджава е роден на 9 май 1924 г. в Москва
Ваше благородие, госпожа Разлука,
мы с тобой родня давно, вот какая штука.
Письмецо в конверте
погоди - не рви...
Не везет мне в смерти,
повезет в любви.
Ваше благородие госпожа Чужбина,
жарко обнимала ты, да только не любила.
В ласкавые сети
постой - не лови...
Не везет мне в смерти,
повезет в любви.
Булат Окуджава е руски поет, писател, автор и изпълнител на песни от грузински произход. Роден в Москва, той е един от първите бардове в СССР, той е сред основателите на жанра авторска песен. Написал е около двеста песни, в които смесва рускоезични поетични и фолклорни традиции с френскоезичните шансони от типа на песните на Жорж Брасенс.
Макар и в песните му да няма нищо политическо, за разлика от тези на негови съвременници, като Висотцки, тяхната свежест и различност спомагат за развиване на известно инакомислие в съветската литература от 50-те и 60-те години, а властите нееднократно се колебаят дали да не санкционират поета заради възгледите му.
През 1937 г., по време на Големия терор, баща му е обвинен в шпионаж в полза на Германия и екзекутиран след скалъпен процес, а майка му прекарва 18 години (1937 – 1955) в ГУЛАГ. През това време Булат Окуджава живее при роднини в Тбилиси. През 1956 г. отива в Москва, където работи първоначално в изд. Молодая гвардия, а после и в сп. Литературная газета. По това време, в средата на 50-те, започва да пише музика и текстове за песни.
Скоро след това започва да изнася концерти. Използва само няколко акорда, но изключителната мелодичност на гласа му и смислените текстове го правят широко известен в Съветския съюз. Песните му са издадени чак към края на 70-те, но става широко популярен много преди това, най-вече сред интелигенцията, предимно чрез записите, разпространявани се от ръка на ръка (т.нар. магнитиздат), както в Съветския съюз, така и в Полша.
През 1969 г. музиката на Булат Окуджава е включена във филма „Бялото слънце на пустинята“.
Може би един от най-известните стихове на Окуджава, Возьмемся за руки, друзья, чтоб не пропасть поодиночке, първоначално изглеждал безобиден за властите, но до време. Пресата го обвинявала в инфантилност при споделянето на подобни чувства. Третият негов сборник с поезия трябвало да се казва „Песенка о полночном троллейбусе“, на едноименната песен, в която се разказвало за последния тролей, последна надежда за прибиране у дома на всички „корабокрушенци“, т.е. пияници, скитащи из самотните московски улици.
Той също така често пеел и за Арбат, старинна московска улица. Неговият размит образ на дисидент се подхранвал и от серията му гротескови песни за руски революционери, преследвани от царската власт в края на XIX век.
Окуджава е автор и на една от най-великите руски песни – Десятый наш десантный батальон..

https://youtu.be/Id9iif6PK0w?t=8

Състезател: Йорданка Донкова
Държава: България 🇧🇬
Дисциплина: 100mH (също 60mH)
Кариера: 1979-1995
Височина:1,75м
Тегло: 67 кг
12.21 (СР) - 3-ти резултат за всички времена
Основни постижения: олимпийски шампион 1988 г., олимпийски бронз 1992 г., европейски шампион 1986 г., 3 пъти европейски шампион на закрито на 60mH 1987, 1989 и 1994 г., балкански шампион 1986 г.

Забележка: Тя чупи 4 пъти световния рекорд, 3 пъти през 1986 г. (12.34, 12.29, 12.26) и накрая 12.21 през 1988 г.
14x под 12.40 в кариерата си (5 от тях под 12.30)
3x под 7.80 на закрито (7.74 бивш световен рекорд 1987)
Факти от нейния живот и спорт Кариера: Донкова претърпява катастрофа в детството си, в резултат на което загуби два пръста на дясната си ръка.
След Олимпиадата в Сеул през 1988 г. Донкова получава предложение да се състезава за САЩ, но отказва да промени националната си принадлежност и продължава да представлява България.
Завършила е Национална спортна академия „Васил Левски” в София със степен професор по физическо възпитание.

1/1

Няма начин инициаторите на подобни идеи да не са на хранилка на БигФарма и СЗО/всякакви сороспийски, античовешки формации.
===================

"САКЪН ДА НЕ СИ ПОМИСЛИ НЯКОЙ, ЧЕ СТАВА ДУМА ЗА ЕДНИ ПАРИ!
Работата ми изисква да свързвам привидно несвързани симптоми, оплаквания на пациента и мои собствени наблюдения върху него в една цялостна картина, т. е. да търся и намирам скритите и обикновено невидими на повърхността взаимовръзки.
Когато се понаучиш чат-пат да го правиш, неусетно започваш да прилагаш това умение и към всички явления. И красиво, и приятно, па и полезно. (И доста дразнещо на моменти.)
Днес фб-приятел (Тони) публикува нещо, което изглежда като виц. Ама само на пръв поглед.
„Изкрещях на момичето с мотоциклета: „Крава!!!“
Тя ми показа среден пръст и после… се блъсна в кравата.“
И веднага блесва връзката с казаното от героя на деня – д-р Костадин Сотиров.
Човекът е член на управителния съвет на НСОПЛБ. (Това не е Национална служба за охрана на практикуващите лекари в България, както си помислихте, а Национално сдружение на общопрактикуващите лекари в България.) От 1986-та досега докторът работи в село Белащица, Пловдивско. Няма лошо.
Сигурно е добър човек, баща и дядо, услужлив съсед и пр. Не го познавам (а май и не искам твърде), та, според принципа си, не коментирам човека. Коментирам идеи.
Идеята, която д-р Сотиров озвучи тези дни – а всички медии охотно огласиха по всички градове, села и паланки – е достатъчно екзотична и, ще речете, абсолютно въздухарска, изсмукана от пръстите, нереалистична и нереализуема фантасмагория и пр., НО…
Каква е идеята ли?
Идеята е, „дете без задължителните имунизации да не може да посещава училище или организиран колектив от деца“. И не била негова, на Сотиров, ами на НСОПЛБ. И не била от сега, ами стара била.
Мимоходом аз да напомня, че задължително може да ваксинираш, задължително не можеш да имунизираш, защото имунитетът не го прави ваксината, ами имунната система. Евентуално. Понякога. Но те си обичат да наричат ваксинациите „имунизации“, защото така им е по-гот.
Тъй де, първата пушка пукна.
Проклетите антиваксъри (повечето от които са бивши заклети проваксъри) обичат да си въртят на пръста мантрата, че щом основното образование по Конституция е задължително, а е и неотменно право, значи няма как някой да върне неваксинирано дете от училище, защото му нарушава конституционно право.
Сотиров и НСОПЛБ вече са му намерили цаката – законодателството трябвало да бъде променено така, че неваксинираните по календара деца не трябва да се допускат в родителски кооперативи, в училища, на екскурзии и зелени училища. Засега не се обсъжда правото на такива деца да посещават квартални градинки, сладкарници и кинá, но то не може всичко наведнъж. Първо по-напред, пък после след това.
Хитрото е, че се включват и т. нар. родителски кооперативи.
Щото антиваксърите и те се правят на хитри и някои отсичат – „като не ми допускате неваксинираното дете до училище, берете си лайката – ще си направим кооператив. И деца ще има бол, и учители ще си намерим, и база…“ Затова Сотиров и НСОПЛБ бързат да заемат и тази капия.
Нали никой не се съмнява, че Сотиров и НСОПЛБ стигат до това тежко решение, само защото вече са си оставили и кокалите да убеждават де що има жив човек, че трябва да вярва в науката, в медицината и в лекарите. Ходят, убеждават, играчки подаряват, черпят със сладолед, сипят линк след линк към „авторитетни медицински издания“…
Няма и няма. Крив българин.
А после здравната каса жули глоби на доктора, че не си е уйдурдисал процента и уйде коня у ряката. Да де, „и общественото здраве страда“, но от глобите по-болѝ.
Затова Сотиров и НСОПЛБ обръщат дебелия край. Стига толкова гевезелъци, кандърми, убеждаване, масирани информационни кампании. Щото вие им се качихте на главите на клетите ОПЛ-та.
Ще се променят законите, ще се промени и Конституцията – тя, милата, още не се е съвсем загащила след последните промени, та да се възползваме още веднъж.
(следва)

2/2
(продължение)

Понеже последният път ОПЛ-тата само гледаха, но така и не им дойде редът и сега се чудят какво да си я правят ерекцията.
Такива ми ти работи, Гергино.
Ако детето ти е ваксинирано на макс – ще ходи на училище; ако не е, само ще си снасяш данъците, с които да им плащат на ваксинираните деца училището, а твоето ще гледа през плета.
Сега пак някои ще се развикат „Крава!!!“, сиреч, „Хора, първо почетете, поговорете, обмислете и тогава подложете детското телце на иглата, ако така сте решили. Само не казвайте, че не са ви посочили кравата, към която летите със страшна скорост.“
Сотиров казва на едно друго място, че ваксинката „срещу“ коклюш била ама „абсолютно безопасна“. Тя и кравата е безопасна. Докато не се фраснеш в нея с 200.
И то нямаше как да не забележа, че в цялата тази буря в чаша вода, където се спомене за коклюш, веднага цъфва и кадър с Бустрикс (ваксинката). Че и никой не пише с дребни букви „реклама“ или „ПП“ (в този случай, „продуктово позициониране“ - не врат, ами шия), но наводниха обилно де що има ефир.
Безплатно? Да бе, да!
И на вас, предполагам, ви стана интересно – кои са тези юнаци, дето всички им рекламират продукта, ама „безплатно“.
GlaxoSmithKline, другарки и другари.
Те, завалиите, покрай ковида почти не хванаха ръка и явно акционерите са им подпалили задниците.
И те така картинката добива завършеност и цялостност.
Благодаря за вниманието и прощавайте, че пак се поразтекох."

https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/17893535

Петър Волгин - Не харесвам начина, по който изглежда настоящият ЕС

https://www.youtube.com/watch?v=jmwuLJKnXHI

Ето кой трябваше да спечели Евровизията, ако това все още бе песенен, а не полит-извращенски конкурс

Ако трябваше да се изкажа пред Бундестага като момчето Коля.
Posted on May 13, 2024

Този текст е превод на Андрей Медведев и е публикуван на неговия сайт. Андрей Медведев, журналист от ВГТРК, водещ на програмата “Специален кореспондент”, на страницата си в социалната мрежа публикува своята версия на речта си в Бундестага, ако беше на мястото на ученика от Нов Уренгой Николай Десятниченко.

Уважаеми депутати. Днес видях чудо. Това чудо се нарича Германия. Вървях към вас и гледах красивите берлински улици, хората, прекрасните архитектурни паметници и сега стоя тук и ви гледам. И разбирам, че всичко това е чудо. Че всички сте родени и живеете в Германия. Защо мисля така? Защото като се има предвид това, което вашите войници направиха у нас, в окупираните територии, бойците на Червената армия имаха пълното морално право да унищожат целия германски народ. Оставянето на пепелище на мястото на Германия, руини и само текстове в учебници биха напомнили, че някога е имало такава държава. Вероятно не помните всички подробности за окупацията, но това не е необходимо. Само ще ви напомня какво са правили войниците на Вермахта и СС със съветските деца. Те ги застрелваха. Често пред погледите на родителите. Или обратното, първо застреляха татко и мама, а след това и децата.

Вашите войници са изнасилвали деца. Изгаряха ги живи. Изпращаха ги в концентрационни лагери. Където са им взималикръвта, за да направят серум за вашите войници. Децата ги мориха с гладн. Децата бяха оставени да бъдат нахапани до смърт от вашите немски овчарки. Децата бяха използвани като мишени. Децата биваха жестоко измъчвани само за забавление. Или ето ви два примера. Офицер от вермахта, на който едно бебе пречило да спи, го грабнал за крака и разбилглавата му в ъгъла на печката. Вашите пилоти бомбардираха ешелон на гара Личково, с който се опитаха да изведат деца в тила, а след това вашите въздушни асове преследваха уплашените деца, бягащи в голо поле и ги разстрелваха. Бяха убити две хиляди деца.

Само за това единствено нещо, което направихте с децата, повтарям, Червената Армия можеше да унищожи напълно Германия ведно с нейните жители. Тя имаше пълното морално право за това. Но не го направи. Съжалявам ли за това? Разбира се, че не. Прекланям се пред стоманената воля на моите предци, които намериха в себе си някакви невероятни сили, за да не станат същите животни, каквито бяха войниците на Вермахта.

На катарамите на германските войници пишеше “Бог е с нас”. Но те бяха плод на ада и донесоха ада на нашата земя. Войниците от Червената армия бяха комсомолци и комунисти, но съветските хора се оказаха много по-големи християни от жителите на просветена, религиозна Европа. И не започнаха да мъстят. Те съумяха да осъзнаят, че адът не може да бъде победен с друг ад. Не трябва да ни молите за прошка, защото вие лично не сте виновни за нищо. Не можете да отговаряте за своите деди и прадеди. А и само господ може да прощава. Но ще ви кажа честно – за мен германците завинаги ще останат чужд народ. Това не е, защото лично вие сте лоши. Това е защото в мен крещи болката на децата, изгорени от Вермахта. И ще трябва да приемете, че поне още моето поколение – за което споменът за войната е в наградите на дядо му, белезите от раните му, приятелите му от фронта – ще ви възприема по този начин. Какво ще се случи след това, не знам.

Може би след нас ще дойдат безпаметни люде, които ще забравят всичко. И ние самите имаме големи заслуги за това, много неща засрахме сами, но се надявам, че не всичко е загубено за Русия. Разбира се, че трябва да си сътрудничим. Руснаци и германци. Трябва да решаваме проблемите заедно. Борба с ИДИЛ и изграждане на газопроводи. Но ще трябва да приемете един факт: ние никога няма да се покаем за нашата велика война. И още повече за победата. И още повече пред вас. Във всеки случай, повтарям, моето поколение. Защото тогава спасихме не само себе си. Ние ви спасихме от вас самите. И дори не знам кое е по-важно”.

Андрей Медведев

Годината е 1836. Определеният като „патриарх на българските учители и книжовници” и един от първите ни просветители, Неофит Рилски създава ръчно изработен глобус на Земята. Използва го, за да преподава география или „землеописание” в Габрово и Копривщица. Някои от континентите са очертани много вярно – това са Северна Америка, Африка и Австралия. Други са представени с известни грешки. Дължината на меридианата е 73,6 см, на Екватора – 71,2 см, а на земната ос – 23,4 см. Мащабът му е приблизително 1:54 500 000. Интересно е, че на сравнително малкия глобус са нанесени и реки като Нил, Амазонка, Яндзъ, Хуанхъ, Волга, Дон, Об, Енисей, Лена, Индигирка, Мисисипи и Парана.
Кое е най-удивителното в цялата тази история? Не е точно глобусът. По това време по света отдавна е имало далеч по-точни и съвършени глобуси. Удивителен е поривът на Неофит Рилски да създаде подобно „помагало”, за да просвещава учениците си. Едва ли е случайно, че през 1838 г. Захари Зограф рисува Неофит Рилски (това е първият светски портрет у нас) като изобразява до него глобус.
Да помислим заедно. До Освобождението остават 42 години. Левски и Ботев още не са родени. Великият Раковски е едва на 15 години. България няма мореплаватели. Керваните на българските търговци тепърва ще започват да кръстосват огромната Османска империя. Първото светско училище – габровската Априловска гимназия е едва на 1 година, а ето, че един монах изработва глобус на Земята, за да покаже на учениците си колко голям и разнообразен е света.
Ако с историята на Паисий Хилендарски започва Възраждането на националния дух на българите, то с глобуса на Неофит Рилски и с неговите учебници (разбира се, и с „Рибния буквар” на Петър Берон) започва онзи поход на предците ни към образование и любознателност, който ще доведе в крайна сметка и до възкръсването на българската държавност. Защото без Априловската гимназия нямаше да има и Априлско въстание.
Всъщност, глобусът на Неофит Рилски не дава само познание. Той дава нещо далеч надхвърлящо границите на географията. Желанието да знаеш. Желанието да видиш какво има зад хоризонта. С други думи – желанието да си свободен. Нека помним.
Росен Петров

Отиват си онези, които съградиха България!

Почина доайенът на
българския балет проф. Петър Луканов. Дългогодишен солист, хореограф и педагог, той е създател на повече от 80 балетни постановки и автор на балетните фрагменти за някои от най-впечатляващите оперни продукции на сцените на българските театри.
Проф. Петър Луканов е роден през 1931 г. в село Брусарци, област Монтана.
Поклон пред паметта му!

"Значи, през 1892 г. един сприхав даскал по френски в Мъжката гимназия в Русе, Стоян Михайловски, пише стихотворение от четиринайсет куплета. Някакъв даскал, ще кажат някои неумни. Да, ама самият Стоян Михайловски!
През 1902 г. един ловешки даскал по музика има задача да напише химн за светите братя Кирил и Методий. Пак някакъв даскал, ще кажат ония! Да, ама Панайот Пипков! И даскалът има задача да напише химн! Кой им ги е правил на тия даскали програмите, не знам. Хубаво, ама даскал Панайот не намирал подходящ текст, явно, нямало е и кой чиновник да му го спусне отгоре. И все отлагал, та до девети май. А празникът - на единайсти! И на девети г-н Пипков забелязва, че един ученик, вместо да слуша урока, чете поезия. Пореден шок! ЧЕТЕ ПОЕЗИЯ! Представяте ли си, кое тогава се е считало за нарушение на учебната дисциплина? Защото, явно и за поезията си е имало време предвидено в плана учебен.
И тръгнал даскалът Панайот към ученика непослушен, но преди по най-консервативен начин да му издърпа ушаците, погледнал все пак какво чете тоз вагабонтин лиричен. И забравил за ушите. Взел стихосбирката и налудничав може би за учениците, затананикал си полунаум, полунаглас. И грабнал тебешира, и ноти започнал да пише. И така, тананикайки, пишейки и бришейки, сътворил шедьовър. И учениците на даскал Панайот от Ловеч запели химна, написан по стиховете на даскал Стоян от Русе до края на часа. На единайсти май хорът на училището го изпял пред гражданите на Ловеч. През 1902 година. А през 1903, това вече бил "Химнът на св. и св. Кирил и Методий" в пределите на Българското Царство. Панайот Пипков, даскал в Ловеч, роден в Пловдив, и Стоян Михайловски, роден в Елена, учил в Галатасарай, завършил право в Екс ан Прованс, даскал по френски в Русе, създават тази божествена песен. И тя става химн на славянската писменост и култура!
Сполай ви, даскали, от мъничките селски училища, до най-реномираните световни университети! Бъдете химнописци во веки веков! Боже, дай култура на България и съхрани я в бъднините!
Поклон пред светлоносците!".
Георги Проданов

На снимката е СУ "Христо Ботев" в Русе, наследник на Първа мъжка гимназия, където Стоян Михайловски пише текста на "Върви, народе възродени".

НА 12 МАЙ 1815 Г. Е РОДЕНА АНАСТАСИЯ ДИМИТРОВА - ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА УЧИТЕЛКА
👉Малко преди смъртта си, на 10.12.1896 г. монахиня Анна, каквото име приема Анастасия Димитрова при уединението си, се среща в Йерусалим със сътрудника на сп. "Илюстрация Светлина" И.Ю.* След трогателния им разговор, тя му предава единствената си портретна снимка и едно кратко писмо за своя живот и дейност, на които той "дава гласность, с надѢжда, че тѢ ще послужатъ на бѫдѫщия биографъ при описанието живота и дѢятелностьта й."
‼️ Обществеността в България веднага подема инициатива, след кончината й да бъде поставена нетленна мраморна плоча: ”НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА УЧИТЕЛКА АНАСТАСИЯ ДИМИТРОВА, ОТ БЛАГОДАРНИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД”. За жалост идеята остава нереализирана. В моя публикация през 2022 г. съживих спомена за тази забележителна възрожденска просветителка тук https://www.facebook.com/photo/?fbid=508848827258196&set=a.496111635198582
📌Днес, 209 години от рождението й, и 127 години след смъртта й, ще припомня отново тази история, защото всеки българин, който посещава свещения град Йерусалим, би трябвало да знае, че там почива първата българска учителка Анастасия Димитрова.
📖 В писмото монахиня Анна пиши за себе си:” Родена съмъ на 12-ий май въ 1815 год. въ Плевенъ. РодителитѢ ми Димитръ и ЦвѢта сѫ били хора бѣдни, но честни, любознателни и богобоязливи”. Когато малката Анастасия, първото тяхно чедо, станала на 7 годинки, майка й я завела да слугува на врачанския митрополит Агапий. Тихият й характер, скромността и светлият й ум са предразположили Евгения, майката на владиката до толкова, че тя я осиновила като дъщеря, каквато нямала. Завещала на сина си, пресвещенния Агапий, да я образова и подготви за учителка на българския народ. След 13 години слугуване, горещото желание на майката на Митрополита се изпълнило. Анастасия, на 20 години, била изпратена в Калоферовския девически манастир, където започнала да изучава старобългарския и гръцки език. Освен при сестрите от манастира, Анастасия се обучавала и от трима учители миряни, даскал Ботьо Петков, Райно Попович, Брайко х.Генович, които по препоръка на владиката й преподават, география, история, граматика и други науки. След 3-4 години приседяване в манастира, през което време благодетелката й умряла, тя се върнала в Плевен.
⚠️„За да се испълни обѣщанието и желанието на майка ми, ти ще станешъ учителка на женскитѣ дѣца тук”, казал й владиката Агапий, „защото тя много желаеше да види българско училище за момичетата, но нѣма животъ да види”, продължава в биогррафичните си бележки монахиня Анна.
ℹ️ През октомври 1840 г. се открива първото българско девическо училище в Плевен, с първата българска (мирска) учителка Анастасия Димитрова. За помещение служи една от килиите на църквата „Св. Николай”. Скоро след откриването, училището се пълни с ученички от града. Добрият ред, сладката реч и новите науки, които са се предавали, повдигнали репутацията му, която в скоро време се разпространила и в съседните градове. От Враца, Ловеч, Свищов и други градове скоро пристигнали ученички, които след 3 години обучение се пръснали в различни краища на България и почнали плодотворната си деятелност. Ученичката й Цвета Кръстинякова, веднага след напущане на училището заминава във Враца, където открива девическо училище, което в 1845 г. се посещава от 130 ученички. Друга ученичка, Мица Николчева заминава по покана на Сава Филаретов за София, трета, Парашкева Нейкова открива девическо училище в Ловеч, а четвърта Пелагия в Свищов…

‼️Така идеята, която смътно се е появила в главата на блаженопочиващата Евгения, в скоро време се схванала от целия български народ. Анастасия „следъ като употребила цѣли 12 години в образование на женския полъ, била повикана къмъ семейния животъ”. Скоропостигналото я нещастие – загубата на съпруга, „я повикало към нова деятелностъ”. Малкото познания, които добила за лекуване от покойния си мъж (лекар по име Михаил, дошъл от Гърция) й послужило като добро средство, „да помага на страдающитѣ бѣдни”. Със сладка дума, с добри съвети и рядко с медицински прахове, тя е избавила много бедни от преждевременна смърт. Инициаторка на много полезни предприятия за събуждане на заспалия дух на българина, съучастница във всички народополезни начинания в Плевен до преклонна възраст, тя оставя добър спомен между съгражданите си. След половин вековна деятелност в полза на рода си, на преклонна възраст се посвещава в служение на Бога. През 1894 г. напуска родния си град, като се заселва в Йерусалим, където живее и към края на 1896 г., забравена от всички, даже и от тези, за просветата, на които е употребила 50 години от живота си.
✝️Годината на смъртта й остава неизвестна, като се предполага, че е към края на 1897 г.
‼️ Идеята, подета да се увековечи делото на Анастасия Димитрова остава нереализирана. А колко би било хубаво, тази народна труженица да бъде почетена с паметна плоча в светите места в Йерусалим, там където е останал праха й, която да напомня за живота и делото й. Милиони поклонници от целия свят да прочетат за нея и България…
✍️текст: Лъчезар Филипов
................
* зад инициалите И.Ю. стои известния книжовник, журналист и общественик Юрдан Иванов Мирчев (18.02.1862, Прилеп - 12.03.1907,София).

Първата българска учителка Анастасия Димитрова